В навечерието на July Morning

За любовта

Жената, тя единствена, умееща да те разбере, тази, която сутрин в три по телефона ти шепти с глас на сърна, шепот на кошута, сякаш промъквайки се през шубраците, леко шумолейки, страхуваща се някой да не я чуе и докосне – понеже личното пространство е най-важното. И тя го цени, също както и аз. Ценя и гласът й, ценя откровеността й, но най-ценя отношението й. Малка вълшебница! Колко да е малка, достатъчно е по-голяма от мен, може би някой ден ще се престраша да  и кажа че я обичам. Струва си риска, предвид, че любовта е сладка болка, напомняща ти че си жив. Нежният допир, настръхналата кожа, пръстите и по теб – напомнящи за августовски бриз на брега на морето. Галеща те като рок балада, глас на отдавна напуснал ни класик от зората на хипитата. Истинска жена, усещане за близост. Френско приятелство, уж неангажиращо, но обладаващо съзнанието ти като летен дъжд – плодовтворната земя. Звън, тембър, споделени мисли, макар и без  секс, тя любовта съществува някъде там – засега платонични, па макар и реално. Докосванията един-друг, красиви, истински по детски сякаш, връщайки те в годините на лагерните количики, немислейки какво може да ти се случи спускайки се по баира на прашната улица, но правено от зрели хора. Любовната игра, петинга, флирта, влудяването на мозъчната ти обвивка – да, настръхвам в момента! До преди цигара време шепнеше в слушалката ми, колко хубав ми е гласът, как само аз я предразполагам да бъде себе си –отпусната като на СПА, в същото време щастлива  като дете на плажа играещо с мокрия пясък. Дали може да ме моделира като вълна – морски бряг, или синхрона на организирания вселенски хаос си е свършил работата събирайки две сродни души без те да правят компромис една с друга? Не знам, аз съм лаик, влюбен, не и казвам, защото тя е от жените, които сами се отпускат на мъжкото рамо. Не е нужно да я притискаш като в  градски транспорт. Невинна душа с очи росни като сутрешна слана, чиста и невинна, но самобичуваща се заради миналото, макар живееща сега. Копринената  и кожа ми липсва вече дни, дъхът и в мен отеква с думи искрени и мили, на моменти остри. Това е истината, без заобилолки,  нещото, което винаги ценя. Плочките на ноктите и още са по мен, уханието и изпълва ми съзнанието. Попръжвайки се като джиджипапа на закуска  цвърчим един по друг, ала споделяме мисли като никой друг. Това е тя – единствена и неповторима, сладка, с очи топли, ръце нежни, тяло реагиращо на всяка провокация, принцеса наслаждаваща се на глас мъжки,  искаща истината. А тя – истината боли, боли но сладко, леко тръпчиво като смокиня в ранна есен, а е лято. Това лято с нея ще го споделя, вярвам лятото и есента ще продължи до зима пълна със снежинки. Пързаляйки се на шейни, аз и shane, моята шейна на мисълта, създавайки диря, дирята на любовта. Къде е този пристан, който може да ни спре!?! На плажа през декември на бурните вълни и леден вятър, но с топли усмивки топящи снега, създавайки иглу за двете сродни души. Дано само реши да ме сподели, ако ли не – нека ми! J Усещането си струва, аз и тя също, но стиска ли ни? Приятели добри, сродни души и фаза трета...не съм бейзболист и може да ме заболи. Боли и нея, нежна, фина като шоколад от пори отворени и готови да приемат новото, само мига очаквам, един единствен, после заедно слети ще пишем за хубавите дни. А сега, July ни предстои, макар може би камерно у дома, аз по ник райски, а тя по престилка, слушайки безсмърния глас на Дж. Байрон, малко свещи докато утрото  ни преспи сгушени за пореден път в прегръдка, будейки се от уханието й, а тя размазана от усещане на истински мъж с глас на Бари Уайт и цитруси в леглото. Продължавам да дерзая, дерзае и тя, сънува ме в момента, а след часове ще я събудя с глас меден от цигари увреден, с: „ What a wonderful world” пеейки й, точно както я приспах преди на напиша тази изповед на прима виста. Quo vadis питам се и отговор не искам, стига ми споделеното чувство, чувство от жена... Обичам я, а дали и тя? Май да, просто е сърна и страхува се, затова е мъжкото ми рамо, на него да се подпре тя!