Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.08.2011 06:06 - Джони и ваканцията му в България - Любовта и домашното насилие - Част 2
Автор: edencrossing Категория: Тя и той   
Прочетен: 4092 Коментари: 2 Гласове:
2

Последна промяна: 11.08.2011 22:30


Продължение на разказа за домашното насилие

 Преди около пет и повече години, бях писал нещо в една стара тетрадка с кожени подвързии - прашна. Ще ми се още да я пазех. Обичам понякога когато пиша да усещам аромата на хартия, мастилото което ми люти на очите, идеята че държа мислите в ръцете си докато гледам цигарения дим как добива различни форми под старата ми нощна лампа на фона на иначе умишлено - затъмнената ми стая.
 Тези форми са като онези, които всеки от нас е виждал като дете в малките пухкави облачета  докато се е пекал на плажа, или когато е играл на някоя поляна. Някак развиват фантазиите ни за невъзможни неща, далечни, имагинерни. Изплуват мисли като от приказките. Така е и с цигарения дим на нощна лампа при възрастните, мислите са други, но причините - същите. Това са мечтите на порастналите деца, всичко е същото, само играчките са ни други, е може би и изразните средства.  Преди около пет и повече години, в онази стара тетрадка пишех за една жена. В момента все още и идея нямам за какво ще пиша. Но нека започна мисълта си сега, на чисто...

Вървеше Джони по една тясна, но за сметка на това прашна и криволичеща уличка. Точно такава, за която футболните коментатори казваха: "Пас в чешка уличка"...: Една от мъждукащите в жълтеникаво лампи издаваше странен звук, нещо средно между соло на покойния Клиф Бъртън и нещо неопределено, което само от енергото можеха да диагностицират. Може би Джими Хендрикс ако беше жив, би го изсвирил най-добре. Спря се Джони до  сами лампата, отвори току що купения от близкия drive shop* пакет Lucky Strike, запали една цигара като онзи чичко от старите реклами на Camel и за миг се почувства като в страната на Marlboro. Заслуша се в солото на лампата, след миг му замириса на бакилит, рече си гласно: "Тук е като в 3D кино, доста е реално, сигурно ще да е от изпития кег бира на плажа". Докато го казваше, трансформатора избуши, крушката гръмна, нещо като заря по случай 4ти юли над Хъдзън Ривър освети небето, а лампата се сгромоли пред кожените му ботуши като кинескопен телевизор, изхвърлен през терасата от фен заложил парите от любимото си лозе на еврофутбол... Продължи да крачи невъзмутимо като Johnnie Walker...напред. Щото имаше цел. А и това определено не бе зарята, която той помнеше отпреди години на гореспоменатото място.
 
Гледаше празния мрак в края на улицата, леко нарушаван от прахта вдигана от среднощния вятър. Това придаваше някак пълнота на картината, а и клоните на дърветата се гънеха като телата на любещи се тийнейджъри, предвкусващи еуфорията на наближаващия им оргазъм. Почувства се като Лорънс Арабски, подритна прахта изпод ботушите си, сякаш пришпорваше млад кон в стар каубойски филм... Гледаше небрежно и не му пукаше много за жулещите го песъчинки. А и той си бе просто Джони. Джони, така му викаха, щото бе много Джони**, а и обичаше да си свирка въпреки всичко. Обикновено нещо с кънтри елементи, в случая White Trash Beautiful на Everlast. На следващия ъгъл сви надолу към булеварда, дръпна от цигарата, опари го. Това го наведе на мисъълта че пуши филтъра вече, и с отработен жест я пусна да падне на улицата като есенен лист на стар кестен, след което я загаси с потриващо движение на ботуша си.

На булеварда светеше някакъв билборд, сочещ към поредния хипермаркет с клише което дразнеше леко, но бе на доизживяване, щото клишето не бе сработило, а продукта бе загубил позициите си. Някаква бутафория изпълваща като с празнота призразченя град, в който бе попаднал Джони. Като стар соц паметник, служещ на младите да се събират отгоре му за да гледат града от високо, изпълнени с висши идеи и още по-нисши действия. Поредната капиталистическа дрисня, не на мястото си, нещо като рекламата на Coca Cola изтипосана на сграда от царско време срещу градската Катедрала, където пък вечер се сбираха травестити на по кебапчета с бира. Играеха карти с бакшишите, в очакване на поредния клиент идващ откъм градинката зад операта и градския часовник. Точно такъв бе и този билборд - абсурден, но бе ориентир за Джони, както и за уличните кучета, които доволно го препикаваха.
 
Джони бе кацнал преди два дни в града с неква lowcost*** компания. Бе като паднал от Марс, още не се бе видял с никой от едновремешните си приятели. Нямаше и как, никой не бе останал, всеки бе загасил лампите ,на изживяното си минало от 90те и бе светнал прожектора на бъдещето си натам, откъдето Джони се връщаше. Крайно трогателна картинка без грам сарказъм. Сам, но не самотен, целеустремен към финала на безкрайното развитие на битието си като производител на Шотландски джибри. Keep Walking, това вече е хубав слоган, не поредното клише.  Сети се Джони за един стар pub. Бе нещо като бар Наздраве, място където нямаше нужда за да идеш, да си правиш уговорки с който и да било по телефона. А и навремето нямаше мобилни и т.н. Най-много някоя фонокарта или телефон с монети. В случай, че монетите липсваха, натискаше се с ключ "МеТал" в отвора и разговора бе факт. Кратък и съдържателен. Без лигни.

Рязко заби към бара от студентските си години. Все някой щеше да има там, па макар и мястото със сигурност да бе сменило име поне три пъти за една декада. Пореден рейд на Джони по малките часове из град със страннозатихнали функции, към поредната култова и непреходна дестинация... По малки и прашни улички. Отдалеч чу жицата идваща от бара, галеща ушите му като думите на Малката Кибритопродавачка отпреди години. Така наричаше момичето, в което бе влюбен в онези години. Но пътищата им се разделиха... Тя остана в призначния град да сбъдва нейните и нечии други мечти, а той отиде да става неосъществен емигрант, връщащ се носталгично два пъти всяко лято. За момичето след малко...
 
Всяка година антуража му намаляваше, докато не се оказа сам, в град със само един работещ светофар по малките часове. Тук има лека ирония... Сещам се за едно Tennessee Whiskey, което се произвежда точно в едно такова градче със само един светофар, но крайно живо, за разлика от призрачния роден град, където сякаш само сградите и спомените вече можеха да говорят. В онова малко градче зад океана, уискито се казваше Джак. А Джони имаше приятел с този nick****. Просто мечтата на Джак бе да заживее един ден зад окана, досущ като Иво Чикагото от филма: "Светът е Голям и Спасение дебне Отвсякъде". Това така и не стана...

 Хората словоблудстваха, субкултурата им бе друга вече, те самите бяха други, трудни за рисуване. Асимилирали културата икономически емигранти,  това бе сега родното място на Джони. Как да е...

В Бара... ...Следва продължение...
 
drive shop* - от онези малки магазинчета дето бачкат денонощно по автобусните спирки Джони** - на жаргон понашите географски ширини значи - готин, точен, свеж човек, непукист, бохем lowcost*** - тия готините нискотарифни авиокомпании nick**** - всеки от вас четящи ползва по един ник, както и аз :)



Гласувай:
2


Вълнообразно


1. анонимен - Най-после...
11.08.2011 13:41
Най-после...
цитирай
2. edencrossing - Най-после. . . Дойде ми желание да ...
11.08.2011 18:54
анонимен написа:
Най-после...


Дойде ми желание да развия поредицата....Трябва да И благодариш на нея :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: edencrossing
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 217143
Постинги: 56
Коментари: 55
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031