Обърканото начало започна с края на бъдещата война, за която не знаеха, че са се озовали в нея. Някъде където всички бяха мъртви, във времена далечни, живеещи сред безплътни духове, но абсурбиращи материята. Имаше и същества с плът, но с изсмукан като от звезда кафяво джудже дух. Празни, и запълнени с торф, превърнати във  вонящи детски кукли служещи за биберони и хранителни заместители на разложенородените отрочета на съществата от плът. Нещо като отцеканибализъм, инстинкт за оцеляване и естествен подбор. Само тези два вида бяха останали да обитават планетата, мутирали в годините на последната война. Смъртта и живота вече бяха синоними. Земята, ако можем така да я наречем, бе пълна с „живи” мъртъвци и мъртвоживеещи в буби, спящи с главата надолу същества, увити на специалноизградени за целта пилони. Не съществуваше ден в класическия смисъл на думата. Безплътните духове сгъстяваха материята в атмосферата денем. Стелеща се като нефтен разлив от потънал танкер пелена създаваше достатъчна сянка, за да могат бездушните пълни с торф плътски същества да не се разлагат от лъчите на слънцето, проникващо през атмосферата, на която и липсваше и озон. В това се бе превърнала планетата, една сива пустош, тотална липса на живот в смисъла, в който го помнеха хората. Различните оттенъци на сивото заместваха цветовете, а двата доминиращи вида живееха в своеобразна симбиоза, като бездушните мъртъвци от своя страна се отплащаха на безплътните духове с торфна енергия за през нощта, когато те вилнееха в нощното небе, изпълнено с радиоактивен прах. Летейки невидими през него, мъртвите духове създаваха нещо като прашна феерия, която пък денем се разстилаше по телата на мървите в нюанс на сивото според това, кой труп – колко лош е бил приживе преди войната.

Камерите на спасението вече не функционираха, една по една се отвориха и за пръв път от 137г двете семейства се видяха, всеки малко променен, но желираната субстанция вътре в контейнерите ги бе запазила. Приличаха на жертви на треторазряден пластичен хирург. Нима мъките са си стрували? Излизайки от бункера на ОГ съзряха жестоката истина, цветове и признаци на живот липсваха. Чернобелите краски се забиваха в очите им като шрапнелите в близките им по време на последната война. Болката е също толкова силна, а шока в пъти по-невъобразим. Пластовете радиоактивен прах, мървите очи на преминаващите покрай тях зомбита още незабелязващи „пришълците”, енергийните торфни полета, мочурищата, разрухата, скелетите по пътя, пилоните на смъртта където спяха едни от двата нови доминиращи вида населяващи Земята, всичко това бе на лице и обездуши и обезличи от съдържание умовете на последните и същевременно първи хора. Разбрали, че те са тези, които ще са основоположници на новото начало,  огледаха наоколо за неща от първа необходимост. Всичко бе като кошмар на Тарантино. Хлъзгавата плесен по ръба на стълбите на метрото ги отведе долу на пероните на ниво минус две. Бащата с леки охлузвания и рани, но държащ невредимо детето си, което  всъщност бе около 145 годишно, но за него то си бе същия второкласник. Майката и другото семейство ги последваха като вестници - повей на вятъра. Желираните им тела умекотиха спускането, но болката след обездвижването от 137г. си казваше думата. Странно, но мотрисите се движеха все още, изглежда торфната енергия, именно една от последните възобновяеми технологии на ОГ още работеше и задвишваше всичко. Познатите горива не се използваха от близо десетилетие преди последните хора да бъдат капсулирани. Но именно тези технологии спомогнаха мутирането на расата  в комбинация с използваните оръжия. Метрото дори вървеше по график, рекламите вървяха по холограмните банерни табла, които бяха заменили билбордовете. Всичко функционираше в старите градове, но доста потънало в прах, същевременно бяха и призрачни. Качиха се всички на станция 210, пътуваха дванадесет спирки до стария център, който те познаваха. Или поне това, което бе останало от него.

На сами центъра се спускаха пилоните на смъртта, „спалните” на спящите с главите надолу мъртъвци. Стария град се бе превърнал във спалня за новите доминанти. Всяка сграда вместо мебели имаше само пилони направени от нишки непознати на „старите – нови” хора. Технология съвместима с битието на господарите на Земята, но измислена от последните учени работещи за ОГ, преди свършека на войната. Здрачаваше се и  мъртвите спяха в техните буби, а в нощното небе се откри новата за двете семейства гледка. Вместо звезди се виждаха дири от прах, оставян от духовете на нощта, наподобяващ метеоритен дъжд. Нямаше как да предполагат, че това природно явление невиждано от тях е всъщност форма на живот, наследила човешкият разум на планетата. Прахът ръсеше и по тях, също както по мъртвите. Придаваше им оттенъци на сивото на всичите пет пътници през нощта. Прах оцветен от духовете. На един банер висящ от нищото на кръстовище близко до старият замък – настояща спалня,  семейството с детето видяха реклама на хибриден автомобил, задвиждан с радиоактивен прах. Хибрид произведен преди повече от век, но поради неизчерпаемите нови енергийни източници, с течаща реклама и очевидно в наличност. Навсякъде по прашните булеварди имаше изоставени такива, много от тях със скелетите на собствениците им вътре. С цел да не се задейства автомобила от мъртвец, работещите за ОГ го бяха направили да се задейства само когато в него седне някой с телесна температура. Това бе едно от малкото предимства на хората събудили се от капсулите на времето. След задействането на такъв фемили ван потеглиха из мегаполиса като из пустиня, вдигайки прах, виждайки спящи мъртъвци навсякъде, а след тях като последователи се движеха само духовете. Те бяха живи и дружелюбни, но нямаше как да знаят и огромната уплаха ги отпрати по старата магстрала на изток към голямата солена вода, където вече няма живот. Рекламата в последните години на човешката цивилизация бе превзела нови върхове. Навсякъде имаше банери, дори в колата. Изкуственият и интелект анализира пътниците и нуждите им и на банера на предното стъкло излезе спъсък с нужните им продукти и гориво за да достигнат до зададените параметри, както и откъде да си ги набавят. Всъщност нощта е много по-безопасна за хората, нощем мъртвите зомбита спят, а духовете са на хора и искат да комуникират с тях, но няма как да знаят потънали в объркването и страховете си. След набавяето на провизии и гориво от rest area на магистралата поеха към заветната цел – морето, с надеждата да има признаци на позната цивилизация. На тъчскриина на 3D картата в колата бе преизчислен курс по направление, след като се разбра, че има промени по трасето. Функционираха само второкласните пътища, магистралите и повечето значими проекти бяха унищожени през последната голяма война. Всички спейки в колата, без шофьорът, той кара  към изгрева, на хоризонта появяващ се измежду завоите се марънеят остатъци от заводски комплекс, но работещ, полуразрушен град – тип мастодонт и нещо като оазис. Изминати са около 60 торфни мили, толкова показва километража. Определено бяха пропуснали и въвеждането на новите мерни единици. Всички нововъведдения се правеха от ОГ без право на вето, с цел благото на хората, но и грешките бяха тяхно дело. Целта към световен монопол осъществен от корпоративно управление докара Земята и човечеството до неговият край. Новите Адам и Ева са в нещо като кола, задвижвана с нещо като екогориво, всичко което виждат е собственост на Организацията. Сега нейните блага се ползват от мъртвите и духовете. Флора и фауна липсват. С настъпването на утрото, хората избраха да се отбият в селището приличащо на оазис, нямаха работа в заводите или в поредният призрачен град обсебен от мъртъвци, до който се вижда вертикален планински връх! Явно оптична измама.