Бях стигнал до смуглата, красива, френскоговоряща сервитьорка, която работеше в ресторанта към хотела в който спях. Тази смугла, очевидно със северноафрикански произход имаше гарвановочерни коси под кръста, къдрави при това. Черноока, с плътни устни, тя бе нещото, което автоматично ме накара да забравя бирения характер на града в който щях да прекарам седмицата си, забравих и барманката – фетишистка и украинката. Устните, които ме попитаха за желаната от мен вечеря, огъня в очите й, с който ме гледаше, това бяха неща, които ни една жена не бе правила преди. Не се бях чувствал по този начин отдавна.

      А пътят ми бе започнал далеч преди първа част на този разказ, към съвсем други дестинации, със съвсем други цели. Но за добро или лошо, посрещнах есента на миналата година в това малко провинциално градче – Хомбург. Когато я видях забравих за миг всички несполуки по пътя, но той разбира се е проекция на призмата на живота. Пътят не може да е прав, тогава просто не си жив, такава е линията на живота, набраздена от събития, и вадейки трънка от нея разбираш колко е усмихнато всичко наоколо, започваш да се присмиваш на несполуките и да ги игнорираш за сметка на моментното щастие и спокойствие лъхащо от едно момиче, което вероятно няма и да видиш повече, след като напуснеш града.

      Не можах да откажа препоръчаната от нея лучена супа, нито салатата която майсторът готвач щеше да ми приготви, а бирата която се правеше само на метри от мен във фабриката се лееше една след друга просто защото горчивината и бе сладка по свое му. Финеса и грацията, с които това момиче изпълняваше служебните си задължения ме накараха за пореден път да се убедя,  колко е важно да си вършиш работата с удоволствие. Единствената персона в този хотел, която не приличаше на Циборг бе тя, единствено тя не се сърдеше когато и исках код за интернет достъп. Явно освен до лицемерни усмивки, нещата допират и до народопсихология, а тя бе с южна и топла кръв, така и се отнасяше с клиентите, топло, не служебно. Но никога не прекрачваше границата, защото знаеше че работи, макар и да и е приятно това което върши. Само бих могъл да предполагам какво прави и колко ли е слънчева в извънработно време.

      А самият хотел бе тип семеен, само тя бе външна. Държаха го мъж на средна възраст, лицемерно любезен с фашистка визия тип генерал фон Клинкерхофен от „Ало-ало”, милата му жена, която бе безгласна буква и един старец, явно родител на някой от двамата. Той бе странен старец с деменция, немски вариант на Квазимодо с огромна гърбица, но никога не губещ дух да работи, да се чувства полезен и да е на „поста си” нощем. Това е нещо, от което е хубаво да можем да се поучим, но надали.

      Но нали знаете, когато шефа е задник, го отнася целия отдел. Така и с въпросния хотел, собственика го играе лошия фашага и мястото си опротивява. Язък. На следващия ден като типичен турист разгледах старата част на града, центъра и катедралата, но по-подробно. Оказва се и в приказните места има тъмни улички. Дори там има надписи със спрей: ”гараж, пукам гуми”. Вероятно някой немски хулиган е злодеянил нощеска, тъй като места за паркиране има винаги и навсякъде, а и кой би тръгнал с кола в град от селски тип. Това не е България все пак.  Навсякъде, велоситедистите са повече от шофьорите. Вглеждайки се в катедралата пригладнях и дори не подозирах къде ще ме отведе сътбата. Влязох в един плодзеленчук да питам къде може да се хапне следобед, оказа се ресторантите не работели по това време, но пък зад щанда стоеше едно от най-чаровните синеоки момичета с естественоруси коси, които бях виждал в Европа изобщо. За разлика от нашите перхидролени кукли, нямаше болни амбиции да става певица, не носеше грим, кожата и бе гладка, миловидна, но продаваше зеленчуци в семейното магазинче заедно с майка си. Едва ли на пазар в българия може да се срещне момиче, което не мечтае за BMW Q7, да не следва PR в свободния университет и да е чиста като сълза. На всичко отгоре бе от малкото хора в това забравено място, които говореха доста приличен английски, та си поговорихме доста, освен че ме опъти. Неизменно бях разбрал, че ще обядвам плодовете и зеленчуците които тя продава, а майка и се подсмихваше встрани от мен, докато се хранех на крак със сочните круши и говорихме младежки неща. Помислих си за миг да остана там завинаги, но сетне ме озари илюзията, че и тук в местния плодзеленчук може да напусне намусената продавачка, приличаща на лелка от училищната лафка, а на нейно място да дойде някоя чиста, непокварена от субкултурата ни мома, изпусната от погледите на попфолк лейбълите ни. Уви, знаех че това е невтзможно, а и какво като бе намусена продавачката в нашия плодзеленчук? Та тя просто нямаше тази харизма, по ред независещи от нея причини! Никой в България не носи вина за това на което прилича, но може да се гордее със себе си, че въпреки всичко е личност а не задник. Но в тази поредица засегнах много теми, които би следвало да разгледам отделно от преживяванията ми зад граница. Повече така и не видях това момиче от зарзаватчийницата, оказа се, че е студентка и просто е била там да помага на семейството си в търговията.

      В един момент се оказах усмихнат до уши, извървял целия град пеш, та се наложи да разчета автобусното разписание на близката спирка за да мога да се прибера до хотела със закупения от мен зарзават за ужас на съдържателя на хотела. Ориентирах се къде съм се озовал докато съм вървял размечтан с торба плодове в ръка, имало и автобус който ме устройва. Бях на сами кампуса на Университета, пълно с бъдещи медици около мен. Млади и удохотворени хора с папки в ръцете си. Запалих цигара, вдишах аромата няколко пъти, но автобуса се появи, а аз забързан като ученик стъпках фаса за ужас на околните, дори без да се усетя колко нелепо съм изглеждал, и се втурнах към вратата да вляза, защото у нас в България така се прави за да не останеш отвън. Тъжно но факт! В момента в който влязох в автобуса ме завари ново двадесет, ватманката бе жена с доста садистичен вид, суха жена, слаба, но с вампирски очи. Погледна ме, би ми "шамар" с поглед и рече: „рррраус”, това ме прикова! Липсваше и само бич, за да е пълна картинката, вероятно си има под в спалнята. Та коя е тя, за да ми говови с такъв тон, да ме гони и какво точно бях сбъркал. Призовах я да се успокои и да ми обясни какво става, след което да ми се извини ако иска да си запази работата. Вече не гонех прикачване на друг самолет, имах цялото време да се държа както подобава когато усетя удара на дискриминация върху си. И го сторих. Оказа се, чесъм сбъркал, имало врата за влизане и врата за излизане. Последва играта на клоун да сляза и да се кача от където следва, но служителката бе длъжна да се извини публично. И го стори. Вече бях реабилитиран, така постъпвах навсякъде където усещах неприязън към чужденци, а тя, макар да са много либерални на хартия, в действителност неприязънта съществува много силно у немците срещу всеки чужденец. Интересна подробност се оказа как всеки от пътниците в автобуса остана очуден от това, че някой смее да се опълчи на истеричната ватманка, последва нещо като революция, явно жената и е практика да ругае пътниците. Не и мен, не и след този красив и изпълнен с позитивни емоции ден. Правдата възтържествува, всеки се успокои, циборгите си седнаха по местата, нахлупиха си mp3 в ушите и всеки се бе отнесъл в неговата си „реалност”, само аз бях там и телом и духом с торбичката плодове в ръка, мислейки не за музиката от mp3, а за синеоката зарзаватчийка. Слязох на последната спирка, където се оказа че има дюнерджийница. Седнах и хапнах там, може би едни от най-хубавите дюнери, които бях ял, но разходката ми не бе напразна, бях си обогатил мирогледа, а и вечерта, вместо да скучая в интернет, хапвах праскови и си спомнях част от нещата, които днес написах тук. А за дюнерджийницата, останалата част от стария град и разговорите ми със смуглата сервитьорка ще разкажа в следващата част. А и има път на връщане към България, който бе по друг начин и маршрут. Дали синеоката зарзаватчийка я сърби чипото носле сега?