До Саарланд и назад – Част 4

Град Хомбург

      Малко китно градче на 15 км от френската граница, но все така пълно с Германци. Както писах в някоя от предните части: „ Немеца си е Германец” и той като такъв си знае, че е най готин и секси с кафеви сандали и бели хавлиени чорапки, особено що се отнася до разюздан туризъм по източното ни черноморие – не че имаме западно, хах. Веднъж питах моя приятелка живееща в Германия: „Сестро, немците с такъв дървен език как правят френска не ща да знам, но на какви са приказките в леглото на немски? Е ли възможно да са нежни и мили? Единственото което ми идва на ум е прословутото им: „Я, я вундербаа, шнелер и шплиц мих”, което никак не е романтично и нежно””. Та как аджеба ли правят любов тия Циборги? Отговориха ми следното: „Наместо „шнелер, шнелер, вундербаа”, като правиш секс с Германка казвай: „лаангзам, лаангзам, яяя””. Замислих се и да, наистина е по-добре да кажеш „по-бавно, по-бавно”, вместо „давай, давай, бързо””. Добре де, но тези Циборги там са много пунктоални и екпедитивни, цепят секундата и всичко им е по график. Как може да се отпусне човек? Вероятно в процес на писането тази нощ ще стигна до заключения и изводи, пък ти ми бъди съдник с глас, знам ли! Интрото бе малко оффтопик, но мисля е нужно.

      Та в това градче Хомбург прекарах около седмица, времето когато бях зает не бе приятно, но свободното време бе пълно с куриози и лъхащо на пролет през ноември. Естествено не липсваше и малко жлъч, но то в Циборгландия е така, не се издържа. Който е чел предните части ще ме разбере за какво говоря. Вероятно ще се разберат и следващите части, крайно време е да завърша цикъла за Германия и да ви занимая с по-готините неща. След трансфера ми от онзи мухлясъл хотел 3*** тип общежитие, но иначе със звезди, щото техните критерии за хотел са други се натресох на по-голям, щото малък липсваше. Хомбург е около 40 000 и освен бирена фабрика Карлсберг и Страхотен Медицински Университет, май друго няма, та трябва да се пие много бира за да се абстрахираш от немисленето на местните, а те го правят  само със слушалки в ушите, немска му работа. Ден едно започна обещаващо:

      Нанесох се в един нормален хотел, в хостела нямаше места, понеже бе страхотен, зала за забавления, джаги, билядр, дартс и всичко необходимо, дори wi-fi, което за повечето публични места в околността бе непознато. На това в България му викаме диви селяни, но ония там са граждани, защото Барон фон Хомбург е превърнал крепостните селяни в нормални хора – Циборги. Та хотела си бе приличен, стая с парно, баня, голям телевизор и всичко необходимо. Но, за да ползваш интернет се налага да слизаш на рецепцията да искаш код за достъп на всеки час! Понеже се сменя, логиката на собственика бе следната: „Включен лаптоп разходва повече енергия”. Тогава се сетих за приказката, че: „Икономията е майка на мизерията” и се оказах прав, свикнали са с пръдня – боя да правят западняците по един или друг повод, също като мястото където спах предната нощ. Но по друг начин – „начин на мислене”. Иначе като дойдат тук всичко им е all inclusive, а там пестят. Та на всеки час слизаш долу и искаш „нох ейн щюк”. Садистичната натура на собственика те кара да се чувстваш кофти, но ти му връщаш жеста като го будиш по пет пъти на нощ за интернет код. Решаваш да си вземеш душ и се оказва, че топлата вода я има само рано сутрин и вечер, така било в техния хотел заради кризата! Бе и криза и чудо, това като в концлагер, но те имат опит в това, ние – не. Сетих се и как Чърчил навремето ни се е подигравал че си честитим банята, а в някои места в Германия все още нямат топла вода винаги. Гледа те рецепциониста сякаш си чужденец, всъщност съм си такъв, но е негова работа да ме накара да се чувствам у дома си. Инак после си пускаш мнението в сайта на който е член и бъдещите гости имат едно на ум и може да го пропуснат. В това китно градче има невероятно много зеленина, павирани улички, катедрали, сувенирни магазини заради бирения им фест, инфраструктура, за която можем да мечтаем и перфектен градски транспост. А пешеходните зони са страхотни, вземайки предвид и архитектурата, която ти е фон денонощно. Но не всичко работи денонощно. Напротив, събитие е да видиш жива душа след 6 вечерта. Впечатленията от историята им са един път, но тези от настоящето са ужасяващи. Контраста е навсякъде и за всичко вина има не друго, а преекспонирането на финансовата криза, което пък се отразява на обслужването.

      Излизайки на първата си опознавателна разходка из града, първото което виждаш са паветата, статуите, стигаш до кръстовище където има подрибни табели за всяко важно място в града и тръгваш да обикаляш. Като гламав! В началото си купуваш вода от някъде, после разбираш за друго място разликата в цената е в пъти, марката е същата! След двучасови обиколки вече знаеш кое къде е, можеш спокойно да планираш кога и къде да идеш в рамките на 3-4 дни. Уморен от вървене започваш да им изучаваш пивниците. Още първия ден открих страхотно местенце близко до търговската улица където сервитьорките са две момичета, едното от Украйна, другата местна мома с много пиърсинги, която докато ти сервира бирата демонстрира сексапил от типа: Качва си кракът на масата да те пита за времето или как си, изпуска нещо, навеждайки се и виждаш прашките под минижупа или пък на редовните пияници направо им бие шамари зад врата, хваща ги за бедрата и ги щипе където и се прииска, а те я гледат като бебе – лампа. Явно си разбира от работата момичето.

       Украинката бе друго нещо, но късно разбрах че е от Украйна. Седях на маса с един грък – емигрант отдавна, разказваше как се е развил града през годините и колко е комерсиално сега. Представих си колко диво и автентично е било преди това. А момичето от Украйна идва да ми вземе поръчката, гледа ме, че пуша цигари с румънски бандерол и пита дали не съм от Португалия! - Не съм. - От Испания? – Не съм! Обясних и че цигарите са румънски, а аз съм пътуващо българче изгубено в превода. Без да знам от къде е ми се усмихна и попита говоря ли руски. Отговорих и че не, това разбира се я натъжи че няма с кой да поговори спокойно. А аз съжалих, че не опитах да поговоря малкото неща които знам, тъй като поне разбирам езика много добре. Не било писано. За сметка на това другата дивачка бе много разговорлива, но на онзи немски: „Я, я шнелер, вундербаа, шплиц мих”, а аз това не го харесвам и не можах да завържа с нея това, което би развързало този разказ в една съвсем друга посока. Но когато човек е израсъл с други ценности това няма значение. Ако тя бе хипи, кой знае. Излиза, че дявола не е толкова черен, и в най-странните пътувания има красиви мигове, колкото и странно и куриозно да звучат понякога. Разбрах за още много места в Хомбург, преживях още много неща, но това е краят на ден първи там. Като изключим вечерята в ресторанта където срещнах невероятната френскоговоряща жена – смугла изкарана като от приказките на Шехерезада. Ако Шехерезада знаеше за нея, нощите щяха да са 1002! До следващата глава в такъв случай.